Постинг
06.08.2022 00:37 -
Поредно 17
Автор: crep
Категория: Забавление
Прочетен: 736 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 08.08.2022 11:26
Прочетен: 736 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 08.08.2022 11:26
*
*
*
*
*
За/от I лице, ед. число
Понякога ме досърбява ръката.
И тогава полягвам и на коляно пиша кратички
есета или каквото там, някой ги нарекъл фейлетони.
Какво точно е това, що излиза от ръката ми -
нито знам, нито искам да го именовам.
Важното е, че обикновено казвам
"Аз това", "Аз онова, тъй или инак".
Любимо ми е "Аз не съм виновна, толкоз мий акъла!"
Последното е на Калина, но обичам да го ползвам,
щот се оневинявам, въпреки, че нямам желание
да обидя някого и ако това все пак се случи,
причината ще бъде нечия болна фантазия.
Попрочитвам също това-онова, където -
колко интересно!,
някои пишещи непрекъснато определят
собствените си прозрения като масови.
И не се ограничават до един, двама, трима,
а "в Европа тъй", а "по Света еди как си".
Това би се дължало на две причини:
- Или са се заблудили, че и другите виждат
случващото се по техния начин;
- Или много им се иска това да бъде така,
позовавайки се на придобитото си образование
или произлизайки от длъжността, която заемат.
Да си образован е нещо полезно и ценно
(въпреки, че при толкова вузове висшето образование
се посещава по-скоро за обща култура),
и обикновено се получава благодарение
на отделенините, дори изгладувани и изстрадани
финанси от мама и тате. Малко са другите.
Щото масово употребяван е начинът за постигане на някаква цел -
като крадеш от храната си.
И после - Ела, Свят, че трябва да те превзема!
И в това няма лошо.
Някъде написах, че "смелост" се нарича
способността и готовността да вземам решения
и да нося отговорности.
Само да вземам решения е твърде безотговорно,
а само да нося отговорности е неоправдана саможертва,
щом решението не е мое.
Е, може и оправдана да е, но отговорността
е скъпа стока и не си представям дори,
че някъде съществува някой, готов да я приеме -
просто така....Когато двете обстоятелства вървят поотделно,
решенията може да се окажат за чужда сметка,
а отговорностите...и те...
Ако решенията са правилните - отговорности няма да има просто.
А правилното решение прилича на изстрел в десетката -
а това не е лесно, трябват ти мускули за физическото осъществяване,
сиреч здрава ръка
и бистра глава, сиреч чиста съвест за психическото участие.
И така, пишат си хората и
се надяват?,
очакват?,
вярват?,
че ще потвърдя?
или ще се присъединя?
или ще ги подкрепя?
Не искам да ги отчайвам.
Лесно е някой да решава вместо мен, но какво е продължението?
И не ми ли се гласува много голямо доверие?
Голямо доверие в смисъл, че ще продължа според очакванията им.
Очакванията им за носене на отговорност...
*
*
*
*
За/от I лице, ед. число
Понякога ме досърбява ръката.
И тогава полягвам и на коляно пиша кратички
есета или каквото там, някой ги нарекъл фейлетони.
Какво точно е това, що излиза от ръката ми -
нито знам, нито искам да го именовам.
Важното е, че обикновено казвам
"Аз това", "Аз онова, тъй или инак".
Любимо ми е "Аз не съм виновна, толкоз мий акъла!"
Последното е на Калина, но обичам да го ползвам,
щот се оневинявам, въпреки, че нямам желание
да обидя някого и ако това все пак се случи,
причината ще бъде нечия болна фантазия.
Попрочитвам също това-онова, където -
колко интересно!,
някои пишещи непрекъснато определят
собствените си прозрения като масови.
И не се ограничават до един, двама, трима,
а "в Европа тъй", а "по Света еди как си".
Това би се дължало на две причини:
- Или са се заблудили, че и другите виждат
случващото се по техния начин;
- Или много им се иска това да бъде така,
позовавайки се на придобитото си образование
или произлизайки от длъжността, която заемат.
Да си образован е нещо полезно и ценно
(въпреки, че при толкова вузове висшето образование
се посещава по-скоро за обща култура),
и обикновено се получава благодарение
на отделенините, дори изгладувани и изстрадани
финанси от мама и тате. Малко са другите.
Щото масово употребяван е начинът за постигане на някаква цел -
като крадеш от храната си.
И после - Ела, Свят, че трябва да те превзема!
И в това няма лошо.
Някъде написах, че "смелост" се нарича
способността и готовността да вземам решения
и да нося отговорности.
Само да вземам решения е твърде безотговорно,
а само да нося отговорности е неоправдана саможертва,
щом решението не е мое.
Е, може и оправдана да е, но отговорността
е скъпа стока и не си представям дори,
че някъде съществува някой, готов да я приеме -
просто така....Когато двете обстоятелства вървят поотделно,
решенията може да се окажат за чужда сметка,
а отговорностите...и те...
Ако решенията са правилните - отговорности няма да има просто.
А правилното решение прилича на изстрел в десетката -
а това не е лесно, трябват ти мускули за физическото осъществяване,
сиреч здрава ръка
и бистра глава, сиреч чиста съвест за психическото участие.
И така, пишат си хората и
се надяват?,
очакват?,
вярват?,
че ще потвърдя?
или ще се присъединя?
или ще ги подкрепя?
Не искам да ги отчайвам.
Лесно е някой да решава вместо мен, но какво е продължението?
И не ми ли се гласува много голямо доверие?
Голямо доверие в смисъл, че ще продължа според очакванията им.
Очакванията им за носене на отговорност...
Няма коментари
