Тя беше като сбъднат блян за вечност.
Мечта, която няма как да съществува.
Бе вопъл за любов и за човечност.
Даваше повече отколкото си струва.

Тя беше крехко рамо за утеха.
Беше приятел. Беше и любима.
В безпътицата бе единствена пътека,
а в нямането, тази дето винаги я има.

Тя беше рана, незарастваща до белези.
Тя беше буен огън, в който няма дим.
Тя обожаваше да съзерцава залези,
толкова много, че изчезна във един.

И оттогава всяка сутрин рано,
очаква изгрева, човечец тъжен и смирен.
Звучи отнякъде разплакано пияно,
а той, човечецът, прилича удивително на мен.

Дидо


Преди няколко години тук списваше Дидо.
Него вече го няма. Между нас.
Но в блога съществува някъде.
Ненадейно си сромних за него и поезията му.....