Колкото повече я гледаше, толкова повече се зачестяваше дишането му и в един момент стана болезнено. Искаше я, сега, дори и в тази мизерия… искаше да я докосва... да я изпива... Как можа да се остави, да бъде от другата страна на бариерата? Стана и се разходи из плевнята. Липсващите капаци на прозорците, пропускаха достатъчно светлина и той виждаше през тях, гората и хълма зад нея, скалите в далечината. Шумът от реката достигаше, като песен, изпята от природата. Какво чудо! Каква красота! А той затворен в тази смрад с най-прекрасното същество, което беше виждал… а даже не можеше да я докосне... Каква ирония...
Иридия трескаво прехвърляше в ума си, евентуални планове за бягство. Мъжът срещу нея беше интелигентен, не приличаше на престъпник, не беше красив, но имаше екзотично излъчване, а тези очи, направо я хипнотизираха, как може да са толкова наситени и примамващи човек да потъне в тях. Беше облечен стилно, значи, разполага с пари или влияние. Може би, ако беше мила с него... достатъчно добра... той не изглеждаше заплаха за нея... нямаше да я нарани, беше усетила нежните му ръце, учудващо гладки и поддържани. Ръце на човек, който държи на външният си вид. Не можеше да си позволи да чака, трябваше да предприеме нещо, каквото и да е то:
-Емил…- Повика го с хриптящ глас, той се обърна и отиде при нея. - Може ли малко вода? Жадна съм…
Отдалечи се. В срещуположният ъгъл имаше стара маса и няколко счупени стола, на нея имаше стек с бутилки вода, чанта, от която се подаваха различни пакети с бисквити, вафли, солети. Похитителят се беше погрижил за вечерята им, голяма кутия с пица стоеше на страна и чакаше да я отворят. Подаде Й едно отворено шише и се опита да утоли жаждата й, но само разля течността по дрехите й:
-Извинявай...-Той се приближи до нея и пак опита. Този път тя успя да погълне част от живителната напитка. Плъзна език по устните си и го погледна в очите, лицето му беше на педя разстояние до нейното и тя усети лек мирис. Остатък от скъп парфюм. Клюмна глава, уж уморено на рамото му и вдиша… да… познаваше този мирис... а той означаваше - пари, много пари... Бавно повдигна лицето си и впи очи в неговите. Нямаше молба, имаше желание, явно и силно изразено… желание за свобода…
Усетил прилив на енергия между краката си и се отдръпна. Не биваше да се изкушава. Това беше слабост на тялото, не на ума. А той беше достатъчно умен, за да схване нейната тактика… Жени... използваха телата си, най-безмилостно, за да получат желаното... а те, като пълни идиоти, падаха в техните капани, прелъстени, а после изоставени. Обичани, а после предадени. Върна се до прозореца и се загледа в зеленото пред себе си. Откакто почина съпругата му, цялата женска плът се беше сляла в едно. Не правеше разлика във форма, цвят, мирис, усещане. Те минаваха през леглото му и си отиваха без да ги разбере, без дори да знае имената им. Купуваше си ги от барове и кръчми срещу скъпо уиски или маркови парцалки, заблуждавайки себе си, че го обичат и продължаваше живота си без суета и вълнение, без излишни разходи на чувства. До моментът, в който прекрачи прага на заведението на Омар. Оплете се в мрежите му, като жалко насекомо. Мечтата му за частна клиника, която обеща да помогне да създаде, сега му връзваше ръцете с окървавени въжета. Сърцето му се разкъсваше от желанието да я има в обятията си и престижа, който щеше да има с придобиване на сградата, собственост на общината. Не можеше да има и двете, а перфектното тяло зад гърба му, вече беше чужда собственост, която още на следващият ден, щеше да бъде прехвърлено зад граница в неизвестна посока. Чу, как изохка, но не се обърна. Едва отстоя предният път, този, няма да се подаде,… но звукът се превърна в стенание и после в тихо ридание и ... накрая той се озова клекнал, в краката й, как ги отвързва. Усети, че тя го гали по главата, с двете си ръце, както си бяха омотани с грубото въже. Лентата падна от глезените й и той плъзна върховете на пръстите си по нежните извивки на стъпалата й. Обувките й лежаха недалеч от тях, като неми свидетели на посегателството. Внимателно разтриваше малките пръсти и меката част до тях, после петите, а тялото и се отпусна от удоволствието. Не мислеше за нищо , беше обречен... Ръцете му все по-смело опипваха кожата й и се издигаха бавно нагоре и все по-нагоре, повдигайки дългата пола и разкривайки стегнатите й бедра. Лудостта беше пленила изцяло съзнанието му, заглушавайки всеки вик на разума. Изгарящ от вътре, треперещ, целуна първо едното коляно, после другото, и като побутваше плата нагоре към кръста й не спираше да целува и опипва тялото й. Иридия стенеше. Вече не знаеше, за какво се бори. Дали за свободата си или за робството, което обсебваше с опустошителна сила, душата й. Притворила очи, тя се отдаде на нещо ново, неизпитвано и някак нереално. Чувствата нахлуваха и се отдръпваха, като природни стихии, оставили я без дъх и без сили, с които да се противопостави на съдбата, на всичко , което я заобикаля. Не смееше да диша, да не би той да спре и да я остави така, възбудена и жалка. Учен по призвание, той изследваше вкуса й, приближавайки се до най-влажната й точка, която вече пулсираше от удоволствие. Усети я предадена в ръцете си. Нямаше ни най-малък жест на съпротива, само отдаденост. С хирургическа точност, той придърпа миниатюрната пречка между бедрата й и цветето на щастието му, лъсна в целият си блясък и ухание. Плъзна език по листенцата му и леко ги засмука, после провери тичинките, дали са си на мястото и се шмугна в дълбините й, оставяйки я стенеща и с разтуптяно сърце. Не можеше да е истина, нямаше такива чувства и изживявания. Този мъж беше някакво божество, което я изпълни с наслада и възвишеност. Сакралност витаеше около него и ореолът му искреше със странна светлина. Не усети, кога той проникна в нея и я облада със страст, за която даже и не беше чувала. Чак след известно време се почувства отпаднала и освободена. Невидимите задръжки се бяха скрили зад мръсните подпори на скривалището им. Остана само тялото й, като лигава течност, разлята на дивана, а той леко подпрян в краката й. Погубен завинаги, но доволен от постигнатото.